Медиите – авангард на партията на войната

от Пиер Рамбер & Серж Алими

За разлика от войните в Персийския залив и Косово, западните медии
избягват какъвто и да било критичен анализ на отношението си към настоящия
конфликт. Как да си обясним това година след нахлуването в Украйна?
Незащитимият характер на руската агресия оправдава ли войнствения
ентусиазъм на журналистите?

…

Този копнеж обаче не беше взаимен. Американските лидери и медиите
започнаха да третират Русия като победена страна. Тя трябваше не само да
се подчини на правилата на триумфиращия тогава либерален капитализъм, но и
да остане в стратегически слаба позиция. Защото никоя вражеска сила никога
вече не трябваше да застрашава американската хегемония. През 1992 г., само
няколко седмици след края на Съветския съюз, един документ на Пентагона,
който пресата веднага огласи – „Докладът Улфовиц“, вече беше насочен срещу
Русия. В него се казва, че оттук нататък Вашингтон следва да „убеждава
потенциалните си съперници, че не е необходимо да се стремят към по-голяма
роля – регионална или глобална“. Американското „убеждаване“ щеше да стане
още по-неустоимо, след като Пентагонът обеща да го подкрепи с военни сили,
способни да „обезкуражат всяка нация или група нации да оспорват
превъзходството на САЩ“ (3). По онова време обаче „господар на Кремъл“
беше Борис Елцин, а не Владимир Путин.

Но това е без значение, тъй като с редки изключения (Саудитска Арабия и
Израел например) Съединените щати и американските медии се отнасят все
така самонадеяно и с почти еднакво презрение към своите марионетки
(Елцин), към своите „съюзници“ (европейските държави) или към своите
противници (Китай, Русия, Иран). Изразената в „Доклада Улфовиц“ идея, че
„международният ред в крайна сметка се гарантира от САЩ“ и че САЩ „трябва
да са в състояние да действат дори когато не могат да се предприемат
колективни действия“, е приета с консенсус в Държавния департамент, във
вашингтонските мозъчни тръстове и в редакциите. Тази имперска призма
обяснява автоматизма, с който всички американски войни, включително най-
незаконните, са приветствани от „Фокс Нюз“ и Ню Йорк Таймс.

…

Конструирането на руския враг се утвърждаваше в САЩ, а разногласията и
напрежението между двете бивши свръхдържави нарастваха. Тази враждебност
се засили с избирането на Доналд Тръмп. Четири години по-рано, през 2012
г., предшественикът му Барак Обама се подигра на републиканския си
съперник Мит Ромни, когато последният нарече Русия „най-голямата
геополитическа заплаха пред Америка“. „Студената война приключи преди 20
години“, отвърна му с усмивка Обама. Победата на Тръмп над Хилъри Клинтън
обърна нещата. И за този резултат беше обвинен Путин. От победена страна,
която Вашингтон се надяваше да опитоми, изведнъж за демократите Русия се
превърна в победоносна сила, взела контрола над САЩ! Привидно ужасени, уж
интелигентни и авторитетни хора отвориха шлюзовете на поток от глупости.
Нобеловият лауреат по икономика Пол Кругман например сравни новия стопанин
на Белия дом с персонажа на Франк Синатра от филма „Манджурският кандидат“
– бивш американски войник в Корея, „вербуван“ от комунистите да се бие
срещу страната си. Историкът Тимъти Снайдър се зае да обобщи продължилите
три години параноични обвинения, които щяха да бъдат разследвани от
няколко анкетни комисии: „Вече не се налага да се чудим какво би било да
загубим война на собствена земя. Току-що загубихме такава срещу Русия и тя
доведе до избирането на Доналд Тръмп“ (6).

Много фантасмагории произтекоха от тази постановка. Повечето от тях бяха
подхванати и от европейските медии. И все пак, ако оставим настрана
любезните думи на Тръмп към руския му колега, външната му политика,
поверявана често на неоконсервативни ястреби като Майк Помпео или Джон
Болтън, беше дори по-твърда спрямо Москва от тази на неговия предшественик
демократ. Санкциите бяха запазени; много бойци на частната военна компания
„Вагнер“ бяха убити в Сирия; САЩ доставиха нападателни оръжия на Украйна.
Както изглежда, американският президент последва ласкавия съвет в
редакционна статия на Ню Йорк Таймс (22 март 2018 г.): „Ако Тръмп не е
лакей на Путин, крайно време е да го докаже!“

Войната, която американските мейнстрийм медии водеха срещу Тръмп,
илюстрира трансформирането на информационния бизнес в политическа сила.
Бившият президент на САЩ свидетелства за това пред журналиста Джеф Герт
през 2021 г.: „Много бързо осъзнах, че имам две задачи. Едната беше да
управлявам страната, а другата – да оцелея в атаките с фалшиви новини,
разпространявани от медиите“. В авторитетното издание Columbia Journalism
Review Джеф Герт, бивш репортер на Ню Йорк Таймс в продължение на почти
три десетилетия, публикува мащабно разследване на медийното отразяване на
„Русиягейт“ (7). Този небостъргач от фалшиви новини, чиито главни рупори
бяха Ню Йорк Таймс, Вашингтон пост, CNN и MSNBC, утвърждаваше, че без
сазаклятието между Тръмп и Путин г-жа Клинтън щяла да заеме Овалния
кабинет на Белия дом. Уви, след двегодишно разследване специалният
прокурор Робърт Мълър, любимецът на демократите, спука балона и опроверга
всякакъв сговор (8). На Вашингтон пост дори му се наложи да коригира
няколко свои сензации и да изтрие от сайта си най-гротескните измислици.

…

On Sunday, March 5, 2023 at 3:09:24 PM UTC-5, Nick wrote:
> Медиите – авангард на партията на войната
>
> от Пиер Рамбер & Серж Алими
>
> За разлика от войните в Персийския залив и Косово, западните медии
> избягват какъвто и да било критичен анализ на отношението си към настоящия
> конфликт. Как да си обясним това година след нахлуването в Украйна?
> Незащитимият характер на руската агресия оправдава ли войнствения
> ентусиазъм на журналистите?
>
> …
>
> Този копнеж обаче не беше взаимен. Американските лидери и медиите
> започнаха да третират Русия като победена страна. Тя трябваше не само да
> се подчини на правилата на триумфиращия тогава либерален капитализъм, но и
> да остане в стратегически слаба позиция. Защото никоя вражеска сила никога
> вече не трябваше да застрашава американската хегемония. През 1992 г., само
> няколко седмици след края на Съветския съюз, един документ на Пентагона,
> който пресата веднага огласи – „Докладът Улфовиц“, вече беше насочен срещу
> Русия. В него се казва, че оттук нататък Вашингтон следва да „убеждава
> потенциалните си съперници, че не е необходимо да се стремят към по-голяма
> роля – регионална или глобална“. Американското „убеждаване“ щеше да стане
> още по-неустоимо, след като Пентагонът обеща да го подкрепи с военни сили,
> способни да „обезкуражат всяка нация или група нации да оспорват
> превъзходството на САЩ“ (3). По онова време обаче „господар на Кремъл“
> беше Борис Елцин, а не Владимир Путин.
>
> Но това е без значение, тъй като с редки изключения (Саудитска Арабия и
> Израел например) Съединените щати и американските медии се отнасят все
> така самонадеяно и с почти еднакво презрение към своите марионетки
> (Елцин)

Ако Елцин е бил америаканска марионетка защо назначи Примаков за външен министър,
а после и министър-председател? Защо назначи Путин за министър-председател, а после
и за президент и приемник?

Нелеп аматьорски анализ.

>, към своите „съюзници“ (европейските държави) или към своите
> противници (Китай, Русия, Иран). Изразената в „Доклада Улфовиц“ идея, че
> „международният ред в крайна сметка се гарантира от САЩ“ и че САЩ „трябва
> да са в състояние да действат дори когато не могат да се предприемат
> колективни действия“, е приета с консенсус в Държавния департамент, във
> вашингтонските мозъчни тръстове и в редакциите. Тази имперска призма
> обяснява автоматизма, с който всички американски войни, включително най-
> незаконните, са приветствани от „Фокс Нюз“ и Ню Йорк Таймс.
>
> …
>
> Конструирането на руския враг се утвърждаваше в САЩ, а разногласията и
> напрежението между двете бивши свръхдържави нарастваха. Тази враждебност
> се засили с избирането на Доналд Тръмп. Четири години по-рано, през 2012
> г., предшественикът му Барак Обама се подигра на републиканския си
> съперник Мит Ромни, когато последният нарече Русия „най-голямата
> геополитическа заплаха пред Америка“. „Студената война приключи преди 20
> години“, отвърна му с усмивка Обама. Победата на Тръмп над Хилъри Клинтън
> обърна нещата. И за този резултат беше обвинен Путин. От победена страна,
> която Вашингтон се надяваше да опитоми, изведнъж за демократите Русия се
> превърна в победоносна сила, взела контрола над САЩ! Привидно ужасени, уж
> интелигентни и авторитетни хора отвориха шлюзовете на поток от глупости.
> Нобеловият лауреат по икономика Пол Кругман например сравни новия стопанин
> на Белия дом с персонажа на Франк Синатра от филма „Манджурският кандидат“
> – бивш американски войник в Корея, „вербуван“ от комунистите да се бие
> срещу страната си. Историкът Тимъти Снайдър се зае да обобщи продължилите
> три години параноични обвинения, които щяха да бъдат разследвани от
> няколко анкетни комисии: „Вече не се налага да се чудим какво би било да
> загубим война на собствена земя. Току-що загубихме такава срещу Русия и тя
> доведе до избирането на Доналд Тръмп“ (6).
>
> Много фантасмагории произтекоха от тази постановка. Повечето от тях бяха
> подхванати и от европейските медии. И все пак, ако оставим настрана
> любезните думи на Тръмп към руския му колега, външната му политика,
> поверявана често на неоконсервативни ястреби като Майк Помпео или Джон
> Болтън, беше дори по-твърда спрямо Москва от тази на неговия предшественик
> демократ. Санкциите бяха запазени; много бойци на частната военна компания
> „Вагнер“ бяха убити в Сирия; САЩ доставиха нападателни оръжия на Украйна.
> Както изглежда, американският президент последва ласкавия съвет в
> редакционна статия на Ню Йорк Таймс (22 март 2018 г.): „Ако Тръмп не е
> лакей на Путин, крайно време е да го докаже!“
>
> Войната, която американските мейнстрийм медии водеха срещу Тръмп,
> илюстрира трансформирането на информационния бизнес в политическа сила.
> Бившият президент на САЩ свидетелства за това пред журналиста Джеф Герт
> през 2021 г.: „Много бързо осъзнах, че имам две задачи. Едната беше да
> управлявам страната, а другата – да оцелея в атаките с фалшиви новини,
> разпространявани от медиите“. В авторитетното издание Columbia Journalism
> Review Джеф Герт, бивш репортер на Ню Йорк Таймс в продължение на почти
> три десетилетия, публикува мащабно разследване на медийното отразяване на
> „Русиягейт“ (7). Този небостъргач от фалшиви новини, чиито главни рупори
> бяха Ню Йорк Таймс, Вашингтон пост, CNN и MSNBC, утвърждаваше, че без
> сазаклятието между Тръмп и Путин г-жа Клинтън щяла да заеме Овалния
> кабинет на Белия дом. Уви, след двегодишно разследване специалният
> прокурор Робърт Мълър, любимецът на демократите, спука балона и опроверга
> всякакъв сговор (8). На Вашингтон пост дори му се наложи да коригира
> няколко свои сензации и да изтрие от сайта си най-гротескните измислици.
>
> …
>
> останалото -> bg.mondediplo.com/2023/03/article1910.html
>
> оригиналът на публикацията е „Western media as cheerleaders for
> war“ (https://mondediplo.com/2023/03/08media)
>
> ако някой има забележки към превода.
>
> --
> «地 球 誕 生 在 牛 市 的 小 時 — Earth is born in the Bull's hour»

On Mon, 6 Mar 2023 08:05:35 -0800 (PST), Ivaylo Ivanov wrote:

> On Sunday, March 5, 2023 at 3:09:24 PM UTC-5, Nick wrote:

>> Медиите – авангард на партията на войната

>> от Пиер Рамбер & Серж Алими

>> За разлика от войните в Персийския залив и Косово, западните медии
>> избягват какъвто и да било критичен анализ на отношението си към
>> настоящия конфликт. Как да си обясним това година след нахлуването в
>> Украйна? Незащитимият характер на руската агресия оправдава ли
>> войнствения ентусиазъм на журналистите?

>> …

>> Този копнеж обаче не беше взаимен. Американските лидери и медиите
>> започнаха да третират Русия като победена страна. Тя трябваше не само
>> да се подчини на правилата на триумфиращия тогава либерален
>> капитализъм, но и да остане в стратегически слаба позиция. Защото никоя
>> вражеска сила никога вече не трябваше да застрашава американската
>> хегемония. През 1992 г., само няколко седмици след края на Съветския
>> съюз, един документ на Пентагона, който пресата веднага огласи –
>> „Докладът Улфовиц“, вече беше насочен срещу Русия. В него се казва, че
>> оттук нататък Вашингтон следва да „убеждава потенциалните си съперници,
>> че не е необходимо да се стремят към по-голяма роля – регионална или
>> глобална“. Американското „убеждаване“ щеше да стане още по-неустоимо,
>> след като Пентагонът обеща да го подкрепи с военни сили, способни да
>> „обезкуражат всяка нация или група нации да оспорват превъзходството на
>> САЩ“ (3). По онова време обаче „господар на Кремъл“
>> беше Борис Елцин, а не Владимир Путин.

>> Но това е без значение, тъй като с редки изключения (Саудитска Арабия и
>> Израел например) Съединените щати и американските медии се отнасят все
>> така самонадеяно и с почти еднакво презрение към своите марионетки
>> (Елцин)

> Ако Елцин е бил американска марионетка защо назначи Примаков за външен
> министър, а после и министър-председател? Защо назначи Путин за
> министър-председател, а после и за президент и приемник?

за путин е публична тайна защо беше назначен.

а ти както винаги, не коментираш по същество, а изместваш темата. що така
бе, миме? да не би да е пак „я солженицин не читал …“?

и как така пропусна да ни дадеш кратка справка за авторите на анализа? не
ти отърва или няма за какво да се хванеш?

> Нелеп аматьорски анализ.

това можеш да го твърдиш, когато направиш по-добър.

как го беше казал преди няколко дена по друг повод - „гроздето е кисело
…“?

--
«地 球 誕 生 在 牛 市 的 小 時 — Earth is born in the Bull's hour»

On Monday, March 6, 2023 at 12:49:55 PM UTC-5, Nick wrote:
> On Mon, 6 Mar 2023 08:05:35 -0800 (PST), Ivaylo Ivanov wrote:
>
> > On Sunday, March 5, 2023 at 3:09:24 PM UTC-5, Nick wrote:
>
> >> Медиите – авангард на партията на войната
>
> >> от Пиер Рамбер & Серж Алими
>
> >> За разлика от войните в Персийския залив и Косово, западните медии
> >> избягват какъвто и да било критичен анализ на отношението си към
> >> настоящия конфликт. Как да си обясним това година след нахлуването в
> >> Украйна? Незащитимият характер на руската агресия оправдава ли
> >> войнствения ентусиазъм на журналистите?
>
> >> …
>
> >> Този копнеж обаче не беше взаимен. Американските лидери и медиите
> >> започнаха да третират Русия като победена страна. Тя трябваше не само
> >> да се подчини на правилата на триумфиращия тогава либерален
> >> капитализъм, но и да остане в стратегически слаба позиция. Защото никоя
> >> вражеска сила никога вече не трябваше да застрашава американската
> >> хегемония. През 1992 г., само няколко седмици след края на Съветския
> >> съюз, един документ на Пентагона, който пресата веднага огласи –
> >> „Докладът Улфовиц“, вече беше насочен срещу Русия. В него се казва, че
> >> оттук нататък Вашингтон следва да „убеждава потенциалните си съперници,
> >> че не е необходимо да се стремят към по-голяма роля – регионална или
> >> глобална“. Американското „убеждаване“ щеше да стане още по-неустоимо,
> >> след като Пентагонът обеща да го подкрепи с военни сили, способни да
> >> „обезкуражат всяка нация или група нации да оспорват превъзходството на
> >> САЩ“ (3). По онова време обаче „господар на Кремъл“
> >> беше Борис Елцин, а не Владимир Путин.
>
> >> Но това е без значение, тъй като с редки изключения (Саудитска Арабия и
> >> Израел например) Съединените щати и американските медии се отнасят все
> >> така самонадеяно и с почти еднакво презрение към своите марионетки
> >> (Елцин)
> > Ако Елцин е бил американска марионетка защо назначи Примаков за външен
> > министър, а после и министър-председател? Защо назначи Путин за
> > министър-председател, а после и за президент и приемник?
> за путин е публична тайна защо беше назначен.
>
> а ти както винаги, не коментираш по същество, а изместваш темата. що така
> бе, миме? да не би да е пак „я солженицин не читал …“?
>
> и как така пропусна да ни дадеш кратка справка за авторите на анализа? не
> ти отърва или няма за какво да се хванеш?
>
> > Нелеп аматьорски анализ.
>
> това можеш да го твърдиш, когато направиш по-добър.
>
> как го беше казал преди няколко дена по друг повод - „гроздето е кисело
> …“?

Коментирам по същество. Есето съдържа доказуемо неверни твърдения.
Аз посочих едно от по-очевидните. Има и други. В крайна сметка се е
получило крайно тенденциозно мнение. Авторите освен това имат много повърхонстни
познания за реалността на американската вътрешна и външна политика.
Не че те са единствените европейци с подобни възгледи.

On Mon, 6 Mar 2023 10:38:50 -0800 (PST), Ivaylo Ivanov wrote:

> On Monday, March 6, 2023 at 12:49:55 PM UTC-5, Nick wrote:

>> On Mon, 6 Mar 2023 08:05:35 -0800 (PST), Ivaylo Ivanov wrote:

>> > On Sunday, March 5, 2023 at 3:09:24 PM UTC-5, Nick wrote:

>> >> Медиите – авангард на партията на войната

>> >> от Пиер Рамбер & Серж Алими

>> >> За разлика от войните в Персийския залив и Косово, западните медии
>> >> избягват какъвто и да било критичен анализ на отношението си към
>> >> настоящия конфликт. Как да си обясним това година след нахлуването в
>> >> Украйна? Незащитимият характер на руската агресия оправдава ли
>> >> войнствения ентусиазъм на журналистите?

>> >> …

>> >> Този копнеж обаче не беше взаимен. Американските лидери и медиите
>> >> започнаха да третират Русия като победена страна. Тя трябваше не
>> >> само да се подчини на правилата на триумфиращия тогава либерален
>> >> капитализъм, но и да остане в стратегически слаба позиция. Защото
>> >> никоя вражеска сила никога вече не трябваше да застрашава
>> >> американската хегемония. През 1992 г., само няколко седмици след
>> >> края на Съветския съюз, един документ на Пентагона, който пресата
>> >> веднага огласи – „Докладът Улфовиц“, вече беше насочен срещу Русия.
>> >> В него се казва, че оттук нататък Вашингтон следва да „убеждава
>> >> потенциалните си съперници,
>> >> че не е необходимо да се стремят към по-голяма роля – регионална или
>> >> глобална“. Американското „убеждаване“ щеше да стане още
>> >> по-неустоимо, след като Пентагонът обеща да го подкрепи с военни
>> >> сили, способни да „обезкуражат всяка нация или група нации да
>> >> оспорват превъзходството на САЩ“ (3). По онова време обаче „господар
>> >> на Кремъл“ беше Борис Елцин, а не Владимир Путин.

>> >> Но това е без значение, тъй като с редки изключения (Саудитска
>> >> Арабия и Израел например) Съединените щати и американските медии се
>> >> отнасят все така самонадеяно и с почти еднакво презрение към своите
>> >> марионетки (Елцин)

>> > Ако Елцин е бил американска марионетка защо назначи Примаков за
>> > външен министър, а после и министър-председател? Защо назначи Путин
>> > за министър-председател, а после и за президент и приемник?

>> за путин е публична тайна защо беше назначен.

>> а ти както винаги, не коментираш по същество, а изместваш темата. що
>> така бе, миме? да не би да е пак „я солженицин не читал …“?

>> и как така пропусна да ни дадеш кратка справка за авторите на анализа?
>> не ти отърва или няма за какво да се хванеш?

>> > Нелеп аматьорски анализ.

>> това можеш да го твърдиш, когато направиш по-добър.

>> как го беше казал преди няколко дена по друг повод - „гроздето е кисело
>> …“?

> Коментирам по същество. Есето съдържа доказуемо неверни твърдения.
> Аз посочих едно от по-очевидните. Има и други. В крайна сметка се е

не си посочил нищо, а си направил също толкова нелепо твърдение.

> получило крайно тенденциозно мнение. Авторите освен това имат много
> повърхонстни познания за реалността на американската вътрешна и външна
> политика.

> Не че те са единствените европейци с подобни възгледи.

както вече отбелязах - нищо по същество.

--
«地 球 誕 生 在 牛 市 的 小 時 — Earth is born in the Bull's hour»